Има едно древно знание, което говори чрез знаци на език, който помниш, но не можеш да назовеш. То не се разкрива чрез видимите дела, а чрез движението на духа и материята, шепнейки единствено на онзи, който вече е започнал да го търси. Ако си чувствал, че алхимията не е само колби и реторти, а е в самата тъкан на вътрешната ти същност, то тогава тези редове няма да ти разкрият нищо ново, а само ще докоснат онова, което вече мълчаливо помниш.

Tова знание в древността не се е разпространявало – то се е поверявало.

Писано не за всички, а за онези, които умеят да разпознават знаците, дори когато не са изписани. Затова алхимичните трактати не са били създавани, за да бъдат търсени и събирани. Те оставали в тишина, докато някой стане способен да ги познае.

Ръкописите, зад затворените скрипториуми подреждат думите така, че да се разкрият само за онзи, който вече върви по пътя. Защото алхимичният текст не е обяснение, а изпитание. Всеки ред разкрива толкова, колкото и прикрива.

И както този текст не призовава и не обещава, а е само знак, оставен там, където погледът рядко се спира и който става видим едва когато вътрешното зрение започне да се отваря.

Oбърнатото знание на алхимиците не е нито ключ, нито врата. То е следа. Книгата, към която водят тези редове, се открива чрез очите и сърцето само на онзи, който е започнал своята трансформация.

Личното спомняне е това, което отеква в теб, защото знанието се разпознава от онзи, който вече върви към него.